Феридун Андач: Баща ми и черешата

Феридун Андач: Баща ми и черешата

Превела Кадрие Джесур

„Нищо не е в състояние да подтикне хората да говорят така, както болките, които са изпитали"

Мишел дел Кастильо

На Бертан Онаран

ImageДъждът ръмеше. С баща ми се бяхме увлекли в сладки приказки, като че утолявахме жаждата от хилядолетна раздяла. Клоните на черешата шумоляха. Току обръщах лице към тези звуци. „Този разговор не може без чай”- рече мама и разпалила за пореден път самовара. Баща ми, опрял гръб на стъблото на дървото, разказваше за замърсяването наоколо. Сподели как не иска да прекрачи вън от тази градина, как не би понесъл срещата с другия свят.

Често се заглеждах по клоните на дървото, разперени насред градината. Сред листата забелязвах прокрадващите се череши – зелени, порозовели, тук-там понечили да поаленяват.

Гръм, заглушаващ шума от фонтана на басейна. Сякаш съзирах звуковата вълна, стелеща се по зеленото покривало на градината. Вътрешно настръхвах. ”Това винаги те е плашело”- казва баща ми. Знам, че ще последва градушка.

През целия ден стоях под короната на дървото, на завет, вдишвах градината. За нея баща ми бе писал в писмата си, че „й липсват само самодиви”. Той я бе направил по подобие на онази, която помнехме от града на детството ми, създадена навремето с хиляди трудности. Държеше мястото да бъде извън града, човешки крак да не е стъпвал, без прокаран път, само и само да си я направи сам. Пак като в оня град, първо бе избрал парцела, мястото за чардака и басейна, и беше започнал със засаждането на фиданките. Не бях обърнал внимание на устрема му. Бях погълнат от порива си да превърна родината си в градина като тази, която той правеше.

За мен си беше просто зеленина, в която се заглеждах отдалеч, когато от дъжд на вятър се отбивах у дома. Той се увличаше да разказва за узрелите смокини, за пръскането на асмите със син камък, за френското грозде, което много обичах, тази година щяло за първи път да даде плод, за кокошките, зайците и кеклиците…

Винаги бързах, кацвах и отлитах с напираща тревога, все да сваря за някъде. Преливащите от любов тъжни погледи на майка ми се забиваха и оставаха като белег по лицето ми. Баща ми все повтаряше да не изтърва сезона на зрелите плодове. Говорейки на езика на овошките в градината се стараеше да ми втълпи коя работа в кой сезон се върши. Странно защо ме намираше за близък до земята.

Бях ученик в прогимназията, когато на градинския чардак на къщата от града на детството си четох ”Бащи и деца” на Тургенев. Тръбях навсякъде, че съм нихилист. Това достигна до ушите на майка ми: „Синът ти бил нихилист, ааа?” По онова време всичко, окончаващо на –ист, звучеше опасно. А мама, която беше шивачка, милата, помислила си, че това е нещо като стилист. Ала настоятелното упорстване, че „било нещо като комунист” я подтикнало да отвори приказка за случая пред баща ми. Когато една надвечер стъкмявах съчките за самовара, баща ми рече: „Я ми разкажи тази нихилистка история, синко!” Това „синко” бе произнесено мило, задушевно. Значи не ми се сърдеше, беше му любопитно. В този миг не бих могъл да го погледна в лицето, бях забил поглед в шишенцата, наредени по перваза на градинския чардак. Нямах отговор на въпроса му. През онези дни в шишенца от лекарства събирах насекоми от близката горичка и градината ни, които излагах по рафтовете на библиотеката у дома. Мама се оплакваше от миризмата им и затова ги бях наредил на перваза. Бях укротил гнева й с „учителят по природознание държи на това.” Посочих с очи шишенцата и отговорих: „Нихилист е този, който подлага всичко на анализ, върши това, което е стойностно за него; опазва насекомите, мил е към животните…”

Срам ме беше, сведох очи. Баща ми се усмихна. Думите ми не го убедиха. Оставяйки самовара, изтичах в стаята си. Върнах се с „Бащи и деца” на Тургенев. Стисках книгата, сякаш черпех сила от нея и се стараех да предам част от думите на Базаров, които си спомнях, разлиствах напрегнато страниците за съответните пасажи. Същата вечер всред парата на чая от самовара бяхме оставили настрана предвидения за четене роман „Индже Мемед” и подхванахме ”Бащи и деца”. Четецът бях аз.

По-късно ми излезе име на комунист. Не знаех какво означава. Самозванството ми като нихилист беше поставило началото на събитията, които щяха да предопределят целия ми живот. Бях ли непреклонен колкото Базаров? Не мисля. Между любвеобилното отношение на баща ми и дидактизма на майка ми, в годините когато се чувствах син на земята, любовта към полето у мен предизвикваше непреодолим възторг. Може би това бе причината да чувствам този роман така близък.

Всичко това щях да осъзная по-ясно в дните около 12 март[1], когато бях изтръгнат от детството си, задържан и пратен в мракобесническия ад на оня южен град. И когато се съвзех, осъзнах, че не съм се отдалечил ни на йота от босилека на маминия прозорец. Тогава, спомняйки си четенията с баща ми в градината, очите на мама и незнайно защо Базаров, бях заплакал горчиво, без някой да види сълзите ми.

Баща ми бе задрямал. Усещах по кожата си дъждовния студ. А никак не ми се щеше да напускам заслона на черешовото дърво. Ала сънят капеше от очите ми. Сякаш щях да отпътувам нанякъде, такова предпътно време.

Топлината на ръцете му, които ме подкрепяха, ми даваха сигурност. Беше се стъмнило. Пътят пред нас бе дълъг. Домакинът, на когото гостувахме, ни беше предупредил за трудностите при нощно пътуване за там, където бяхме тръгнали. Баща ми намираше за безсмислено да губим нощта, настоя да станем и да побързаме.

Знаех само името на селото, за което пътувахме: Ъгдасор. Там живееше братовчед на баща ми. Занимаваше се с пчеларство. Когато идваше на гости у дома ни, носеше мед, сирене, краве масло. Дълго и увлекателно разказваше за своето „зелено плато”. Чичо Бюнямин за нас, децата, бе символ на трудолюбието и разбирането на детската душа. След пенсионирането си се установи да живее в това селце. „Това са действителни, не са от измислените приказки на леля ви”, казваше той и подхващаше поредната история за мечките, които слушахме затаено. От страх не можехме да попитаме за нещата, които ни интересуваха. Езикът ни се схващаше и все едно - а-ха - мечките ще изскочат отнякъде и ще нахълтат в нашия двор. Беше заразил и баща ми със страстта си към пчелите. Донесъл бе четири кошера и ги бе наредил в един от ъглите на градината ни. Онемявахме, докато слушахме за мечките, които слизали по дворовете и отмъквали кошерите...

Пред нас в непрогледния мрак трепкаше ивица светлинка. Стърженето на динамото в задната гума на велосипеда и приказката на татко ми бяха подействали приспивно. Бях заспал в топлината на ръцете му. Когато се събудих, валеше. Бяхме спрели. Беше се спукала гумата на велосипеда. Баща ми поиска да му светя с фенерчето. Щеше да ремонтира задната гума. Бяхме превърнали дъждобрана в чадър и застанали под него. Баща ми не можа да случи с кръпката, въпреки че опита два пъти. Дъждът се бе усилил. Дъждобранът не ни бе предпазил от намокряне. С аромата на злак и пръст усещах и дъха на дъжда по кожата си.

“Оттук насетне ще вървим, синко, дай ръка”, каза баща ми. С лявата си ръка хванал моята дясна, а с дясната подкарал велосипеда, бяхме продължили. В лявата си ръка стисках здраво фенерчето, въпреки дъжда. От време на време, баща ми ме подканваше да светя с него.

Докато аз говорех за мечките, за историите на чичо Бюнямин, баща ми си пееше тихичко:

Пиле, пиле феникс отвисоко пее, аго,

в пазвата на либето чифт гургулици растат.

Пиле, пиле, не плачи, миглите ти се мокрят, аго,

да поплача, а ти лудо се радвай, радвай да се, мокри душата.

Пиле, градина да станеш, а аз роза в нея, аго,

право ли е да горя и догарям, пепел да ставам.

Пиле, пиле, ти господар, аз раб пред прага ти да бъда, аго,

радвай се, радвай се, радвай се

Остави да говорят,

тази е рабиня на този, аго.

Гласът му беше трогателен. Знаех, че там, закъдето се бяхме запътили, живееше първата му любов. Веднъж на една къна[2] в града, млада жена с дълга черна коса и просълзени красиви очи, ни прегърна силно с брат ми. Като деца не можехме да осмислим това. Също и шушуканията на жените, вперили погледи в нас тримата. По-късно научихме, че хубавата жена, която зовяхме леля Лейла, е първата изгора на баща ни.

Аз си представях как ще пристигнем в зеленото плато” на чичо Бюнямин, как ще отидем до пчелните кошери, до овощната градина, вълнувах се от обещания лов на пъстърви. А баща ми бе в омаята на песните на любовта си.

Сънят капеше от очите ми.

Гласът на мама ме откъсва от това пътуване. Изведнъж се сещам как в един слънчев ден се връщаме с велосипеда в града, в ръка с фиданката на черешовото дърво, в чието стъбло се бях облегнал. Когато се преместихме в този град, баща ми беше взел фиданка от същото черешово дърво и за тази градина. Разклонилата се череша постоянно напомняла на майка ми за мен. „Не спете под дъжда така”- предупреждаваше гласът й, но аз се правех, че не я чувам и отново и отново поемах към спомените си оттогава.

…………………

1. На 12 март 1971 г. в Република Турция се извършва военен преврат. (Б.пр.)

2. Традиционен ритуал-развлечение за жените в дома на младоженката през нощта преди деня на сватбата. (Б. пр.) _________________________________________________________________________________

Феридун Андач е роден в Ерзурум, Турция. Средно образование завършва в родния си град, а висше - в университета Мармара, в Истанбул. Дълги години работи в държавни и частни институции в областта на медиите, образованието и културата; преподава литература в различни университети. Книгите му с литературни анкети, разкази, пътеписи, есета, критика, литературни изследвания, монографии и др. са отличени с повечето от престижните литературни награди в Турция. Сред тях са Наградата за литературна критика на изд. Академия (1987), Наградата за мир на името на Абди Ипекчи (1994), Наградата за интервю на годината на името на Онат Кутлар (2000). Творбите му са преведени на немски, френски, английски, босненски, македонски и български.

„Творческото амплоа на Феридун Андач се „подхранва” от прочувственото му отношение към преживяванията, към спомена и паметта. Той отминава злото; с усърдието на приказен мъченик чувства и пише за доброто и красивото. Обул метални цървули, стиснал тоягата си в ръка, той пътува към сърцето на съзиждащия човек. В спирките по пътя си към страната на спомените майсторски успява да отдели истинното от пошлото в живота. Така Андач открехна желязната порта на добрата литература у нас още с първите си разкази."

Аднан Бинязар

(литературен критик)

_____________________________________________________________________________________

ИЗ ИЗЛИЗАЩИЯ ОТ ПЕЧАТ СБОРНИК С РАЗКАЗИ И НОВЕЛИ "ГРАДИНАТА С ЛЮЛЯЦИТЕ" НА ФЕРИДУН АНДАЧ. Превод Кадрие Джесур и доц. д-р Хюсеин Мевсим. ИК ЦУМ.

http://www.plovdiv-online.com / turkish books